15 февруари – Денят на малките герои
Вчера беше 15 февруари – Денят на малките герои.
Децата, които преминават през онко-хематологични заболявания, са наричани герои. И с право. Но покрай тях има и едни други герои – тихи, невидими, неспящи. Родителите.
Ремисията не е край на страха.
Тя е нов етап, в който страхът просто сменя формата си.
Има дни, в които почти не го усещам. Живеем нормално. Смеем се. Планираме.
И има други дни – когато една температура, една болка в корема или едно „Мамо, не се чувствам добре“ ме изкарват извън равновесие.
Всяко изследване изглежда страшно.
Всеки преглед носи напрежение.
Всяко чакане пред кабинет връща спомени.
Да, понякога не успяваме да запазим самообладание. Понякога паниката идва по-бързо от разума. Но точно затова сме изключително стриктни с контролните прегледи. Това е нашият начин да държим страха под контрол – чрез действие.
До скоро в нашето семейство прегледите бяха на всеки 3 месеца – рентген, ехография, кръв и урина.
Сега вече са на 6 месеца.
Усещането е странно. От една страна – облекчение. От друга – огромна доза стрес. Защото когато интервалът се увеличи, времето за мислене също се увеличава.
Стресът обаче не е само наш.
Той е и в очите на детето.
Въпреки хилядите убождания, игли и спринцовки, при всяко ново изследване онзи ужас в детските очи се появява отново. Сякаш тялото помни.
И тук Йоан ме научи на нещо.
Онзи ден в разговор с батко си той сподели, че когато се чувства изплашен, стиска ръцете си в юмрук, крачетата му ставали „твърди като стомана“, поемал дълбоко въздух и изчаквал да види какво ще стане.
Стоях и го слушах.
Шестгодишно дете, което само е изградило механизъм за справяне със страха.
Миналата година, преди диспансерните прегледи, той се будеше нощем – целият изпотен – и идваше да спи между нас. От няколко месеца това спря. Дали страхът се е стопил, или просто е станал по-тих – не знам. Но виждам, че се учи да го овладява.
И може би това е истинската смелост.
Не липсата на страх, а способността да го понесеш.
Вярвам, че е изключително важно да говорим с децата си. Преди всеки преглед обяснявам на Йоан, че това е нещо нормално. Че благодарение на тези изследвания можем да сме сигурни, че е здрав и добре. Не крия. Не омаловажавам. Но и не драматизирам.
Той вече осъзнава тялото си. Вижда белезите – големия по коремчето и малкия от хемопорта. Забелязва, че другите деца нямат такива. И знае, че когато е бил много малък, е преминал през много опасна болест.
Когато говорим за това, избирам да му напомня, че белезите не са слабост. Те са доказателство за сила. Че той не е „детето, което беше болно“, а детето, което се справи.
И може би точно това искам да кажа на всяка майка днес, на 15 февруари:
Ако все още те е страх – това не означава, че не си благодарна.
Ако понякога се разклащаш – това не означава, че не си силна.
Ако сърцето ти прескача преди всеки контролен преглед – това не означава, че не вярваш в добрия изход.
Ремисията не изтрива преживяното.
Тя просто ни учи да живеем с него.
Нашите деца са герои.
Но и ние сме. Защото всеки ден избираме да продължим напред, въпреки страха.
И ако днес, на Деня на малките герои, някоя майка чете това със свито гърло – искам да ѝ кажа: Страхът ти е разбираем. Любовта ти е по-силна. И не си сама.
Смелостта не е липса на страх.
Смелостта е малките юмручета, стиснати преди изследване.
И майчините сърца, които бият силно, но не се отказват.
За повече информация и споделеност може да ме последвате в социалните платформи:
Facebook и Pinterest
Ако искате да допринесете към общността на родители на деца с онко-хематологични заболявания, споделете своята история, като ни пишете на:
blog@smelosarce.com
